В изпълнение решението на Националния Съвет на НА ОБЦ от 08.02 2011г., правя следното изявление:
Роден съм в Петдесетно семейство, принадлежащо към не регистрираното общество на така наречените сред Евангелските общества "Северняци" или "Тинчевисти ", или по-късно "Божия църква". Обществото съществува от 1920г. като Петдесятно движение и по различни причини остава не регистрирано до 1990г.
Началото на това общество е в по-далечната 1900г. когато се заражда "Ерусалимска горница" / и други подобни на тях / от вярващи търсещи библейски духовни опитности. По различно време и място тези духовни преживявания са подготвяли почвата за зараждането на Петдесятното движение в България. Известна основа на Петдесятното движение дават съществуващите по това време Евангелски общества; Съборната църква в Южна България, Методиската църква в Северна България, Баптиската църква и Църква Божия. Петдесятно вярващите /респективно "Северните Братя"/ са подложени на преследване / както от светската власт, така и от духовната /, което се засилва, по известни причини, след 1944г. В обществото на "Северните Братя” това /гонението/ е проповядвано и приемано като начин на живот.
През Ноември 1955г. съм кръстен в Святия Дух, а на 06 Януари, 1956г. във вода.
Предвид засилената репресия като цяло в страната / в периода 1965-1968г./ и в часност към нелегалната по това време църква, за да избегна евентуални проблеми в казармата през 1968г. постъпвам на работа в мина "Иван Гарванов" гр. Перник. По това време е в сила закон, който дава възможност за отбиване на военната служба в мините, а по-късно и в МК Кремиковци.
Ще посоча само три от събитията дали повод за засилване на репресийте към "неблагонадежните елементи" и носителите на "идеологическа диверсия":
- През 1965г. членът на ЦК на БКП, и първият партизанин от Врачанска област - Иван Тодоров - Горуня, организира неуспешен преврат, завършил със неговата смърт . / По това време аз живея и работя в гр. Враца, където това събитие става известно /.
- През 1966г. по време на първомайска манифестация в гр. Враца, е разрушена стената на утаиника на мина "Плакалница" в резултат на което десетки хора намират смъртта си.
- През Август 1968г. е потушена с военна сила "Пражката пролет" в Чехословакия. България е първата страна настояла за военна интервенция. Български войски участват в потушаването на “контрареволюцията”.
Такава е обстановката при която през Септември 1968г. военните не уважават желанието ми за отбиване на военната служба в мината и съм повикан на редовна служба, на място където трябва да бъда променен и "да стана човек". След шест месеца на "усилия" за постигане на “промяната" следва разказано от мен събитие с разстрела, което по мое мнение, е опит за инсценировка на "бягство". Документи по тоя въпрос не могат да се намерят, тъй като дори военната ми книжка е издадена от Трудови войски за цялото прослужено време от 2 год., където в последствие съм изпратен.
Двама пастори пожелали и успяли да ме посетят по време на "превъз-питаването" са вече преминали при Господа. Това са пастир Стамен Владов Златанов от гр. Етрополе и Живко Еленков Велев от гр. София. Все още има стари вярващи, които помнят, че са отправяли молитви към Бога за мен при тези събития.
От 1965г. по стечение на обстоятелствата участвам в организирането и провеждането на младежки мероприятия в нерегистрирата и преследвана църква, за което сме имали проблеми с властите. Отново по стечения на събитият, от същото време със същите братя / младежи по това време / сме канени за участие в работата на нелегалните Пасторски събори. Тези и подобни дейности ме поставят във полезрението на службите много от рано.
През 1971г. заживявам в гр. София. Помощник съм на пастора на една от нелегалните църкви в столицата. Репресиите са постоянни. Натиска за ликвидиране на нерегистрираните църкви, разбиването на богослужения, арести, привиквания, обиски и други методи са постоянни.
През 1974г. с още един брат, многократно настояваме за среща с Тодор Живков, по повод тежките репресии върху църквите и пасторите из цялата страна, включително побои и интернирания. Срещата е осъществена, като разговора се води от секретаря на Държавния Съвет - Минчо Минчев, в присъствието на още 7-8 души. Разговорът е около 20 мин. и приключва със следното откровено изявление: "Политика на Партията и Държавата е вашето общество да бъде гонено. Пише в Библията, че истинските последователи на Христос ще бъдат гонени. Ако вие сте истински, то ние ще ви гоним".
Проблемите продължават. Започват манипулации и действия за създаване на разнобой и противопоставяне сред пасторската колегия и особено сред младите и надежни пастори. При арестите и привикванията, се налага мнението, че някой от твойте братя -съработници са предизвикали твойте проблеми. Успешно е разрушено взаимоотношението между духовни бащи и синове, което за съжаление продължава и до днес .
През Април 1977г. по стечение на обстоятелствата в София се създава нова църква в състава на "Тинчевисткото" общество. Противоречията, разнобоя и конфронтацията между църквите в София, респективно в страната се създават, поддържат и задълбочават умишлено и целенасочено, за да бъде разбито обществото от вътре.
Годините от 1977 до 1984 са време, в което заедно с останалите служители в новата църква и по- възрастните пастори от Разложкия край се създават около 15 нови църковни общества в Софийска, Пернишка, Кюстендилска и Благоевградска област. Обслужват се от нашата църква в София и братята от Разложко. Същевременно в родния ми край / Северозападна България / възникват редица нови църкви и нашата църква е ангажирана максимално. В обществото на "Тинчевистите " през същото време се оформят две крила в национален мащаб.
На моменти противоречията са силно изострени, но идеята за единство и постоянната работа за постигане на узаконяване на църковното общество, т.е. регистрация, поддържат цялостта на деноминацията.
Гоненията и репресийте продължават. Десетки църкви в страната
преминават към други деноминации, за да получат закрила, т. е. регистрация. Много семейства от Софийските църкви и в по-голямите градове, също дават освежаване на другите деноминаций като преминават индивидуално в тях.
През 1982г. гоненията срещу църквата се засилват. За първи път, при пореден натиск от службите, ми е предложено да отида на работа в Либия с цялото си семейство, за да се махна от България за по-дълго време. След изтичане на срока, поставен ми за вземане на решение и отказ от моя страна проблемите продължават.
На 22-23 Март 1984г. е проведена Национална партийна конференция на БКП . София трябва да бъде прочистена от нелегално събиращи се църкви. Една от църквите ни в града започва да посещава Методистката църква, втората - Баптистката, която в дадения момента също има известни проблеми с властта. Нашата църква беше определена да се слее с Конгрешанската църква. В нея по това време също имаше проблеми. Назначеният пастир на Първа Евангелска църква и Председател на Съюза не беше приет от много от членовете на църквата и някои местни църкви в страната.
След нашия отказ да отидем в Първа Евангелска, бях притискан отново многократно, след което ми беше определено да бъда интерниран. За да бъде ликвидирана църквата беше решено да бъдат интернирани още четирима братя, който бяха стълбове на вярата, хора в чийто домове се провеждаха събранията на църквата. Поисках време, за да уведомя църквата. Бяха ми дадени три дни. След разговор с църквата, беше взето решение да отидем в Първа Евангелска, но да продължим нашите самостоятелни събирания по домовете, в свободните дни.
Така се отзовахме в Първа Евангелска църква. Едва тогава разбрах каква е целта на службите. В самата църква имаше хора които съобщаваха кога присъствам на служба и кога - не. Установих че на всяка служба има 1-2 души, които проверяваха дали сме в църквата. Първа Евангелска имаше 4 служби в седмицата и ние приехме, че вторник, четвъртък и събота ще бъде времето за нашите самостоятелни събирания. Беше поискано от мен да проповядвам, да участвам активно в живота на Църквата и съюза със задачата да превземем Конгрешанския Съюз, "Тинчевистките " църкви да преминат към Съюза и да се превземе ръководството. По този начин, ще бъде решен въпроса с нерегистрираните църкви, както и с "непокорните" в Конгрешанския Съюз. Бях касиер на Първа Евангелска и на Съюза за около две години. За около шест месеца замествах постоянно пастира на църквата, който за това време беше в Англия. За времето на престоя ни в Първа Евангелска / около три години /, многократно съм допускан до анвона и спиран. Не можеше да останат в тайна събирания извън официалната църква. През посочения период всяка седмица съм "викан" по два, а не рядко и по три пъти за различни "прегрешения "като: неприемливи проповеди, петдесятен уклон и практики, не реализирани нареждания и най-вече продължаващи събирания извън Първа Евангелска, и посещения на нерегистрираните църкви из страната. Наредено ми беше да посещавам по график Съюзните църкви, за да съм свикнел с тях и реда в тях и за да не мога да посещавам нашите църкви.
След като титуляра се завърна от Англия, на следващия ден отново бях в службите, където ми беше наредено да напуснем Първа Евангелска Църква.
През всичките тези години съм участвал активно и последователно в работата за официалната регистрация на Божия Църква. Двете крила на църквата имаха постоянни противоречия помежду си, но по отношение на регистрацията имаше общо съгласие и взаимодействие. През 1990 год. беше регистрирана Българска Божия Църква, аз бях един от членовете на ръководството. Изострените противоречия доведоха до официялно разделяне на двете крила още същата година и сформиране на ОБЦ, от хора доказали своя дългогодишен християнски живот и служение. Новото общество е регистрирано през 1991г. с ръководство в състав : Васил Еленков, Стамен Златанов, Петър Георгиев, Данаил Колев, Иван Ядков, и Симеон Мавродиев.
Регистрирането на ББЦ и ОБЦ е завършек и резултат на дългогодишни усилия от страна на пастири, започнали да работят за легитимирането на църквата още през 1960 - 1962 год.
След разделението, за дълго време бяха положени усилия от различни посоки, за да се спъва работата на ОБЦ, включително с манипулация на пастири, злословене, клевети и др.
Не съм подписвал документ за сътрудничество със службите. Това което съм подписвал са: предупредителни протоколи, протоколи за изземване на литература и обиски, актове за извършени нарушения.
Много от протоколите са за извършване на дейност, без право на такава, според законите по това време.
От деня на учредяване на Инициативен Комитет за възстановяване на ОЕЦ / Декември 1989г. / съм член на Комитета, с активно участие в работата на всички заседания. Противоречията възникнаха по няколко причини. Първо: оказване на натиска за сливане на ОБЦ с ББЦ, второ: негативно отношението към нововъзникналите църкви или отделили се от старите такива, трето: негативно отношението към църкви канещи чуждестранни евангелизатори като Джон Остин, Райхард Бонке и др.
Това бяха и две от причините за неприемането на ОБЦ в състава на ОЕЦ. Първо: Естественото развитие на ОБЦ, според известни мнения, трябваше да бъде сливане с ББЦ, поради което не е необходимо ОБЦ да бъде член на ОЕЦ, а да се слее с ББЦ. Второ: ОБЦ приема в състава си църкви отделели се от старите и новосъздадени такива. Това конфронтира ОБЦ с останалите деноминаций.
Третата причина е измислена, за да има с какво да бъда съборен и надвит в противоречията през 1988-1992 год. Умишлено не споменавам имена, тъй като между мен и братята участвали в опиасаните събития, всичко това е простено и приключено и не желая да се занимавам с това.
За измислянето на тази трета причина са използвани следващите факти: Движенията на святост в България, предшествали Петдесятното движение, са се придържали буквално към текстовете на Библията. Липсата на контакти с чуждестранни църкви, библейско обучение и друга литература освен Библията, не показват проблем относно кръщението в името на Отца и Сина и Святия Дух или в името на Исус. Използвани са и двете формули. През 1988 в България започват да пристигат мисионери от различни деноминации в Европа и Америка. Появяват се такива от църкви които кръщават в името на Исус. Моят контакт с тях е едва през 1990 год, когато се разделят ОБЦ и ББЦ. При разделението повечето от църквите в контакт с тези мисионери са в състава на ОБЦ. Като Пълномощник на ОБЦ естествено влязах в контакт с тези мисионери.
До 1997 год. все още някой от тях посещават България. Последният от тях е покойният пастир Франк Мънси. Взаимоотношенията с него са прекъснати през 1997 г., а много други пастири и църкви продължаваха да поддържат контактите си с него до неотдавна.
Имам все още лични приятели които са били в тези общества, а в момента са независими църкви. В България няма прекръщавани евангалски вярващи, нито се проповядва или поучава различна доктрина от това което винаги са проповядвали нашите стари пастири и проповедници, нашите дядовци и бащи, самите ние и нашите деца.
Относно повярвалите мюсюлмани и работата с тях не бих коментирал, тъй като това засяга други хора. Тая тема не е за публичното пространство. Подобно е положението с мисионерството и някои други въпроси, засягащи отделни личности.
Автомобилната катастрофа през Декември 1999г. е факт, който е известен. Автомобила не можеше да се ремонтира, а аз и придружаващият ме пастор от София бяме невредими. Подробностите са известни на мен и семейството ми.
Трудовата ми дейност извън църквата, за времето от 1971 до 1996 год. е преминала в предприятие към Енергетиката. Не съм допускан до по-високи длъжности, по понятни причини. След като през 1986г. започва „Перестройката”, през 1991г. съм повишен. През 1997г. напускам предприятието по собствено желание.
Въпреки мойте лични слабости и недостатъци, благодаря на Бога, че ме е използвал и продължава да ми позволява, да бъда свидетел на действията на Святия Дух за прибавяне на хора към Неговото Царство.
За нещата, които са подсилени, преувеличени или неверни в моето говорене, съм се покаял пред Бога и пред членовете на Националния Съвет на НА ОБЦ. Поискал съм извинение от тях за създадената ситуация и неприятности. Покайвам се и пред всички, които четат настоящето ми изявление.
Вярвам, че Отец на нашия Господ Исус, ще ме подкрепя със Святия Си Дух, за да свърша пътя си и работата, която ми е поверил, до деня когато ще съди живите и мъртвите. Включително и мен.
Васил Еленков
